Защо ChatGPT не може и не трябва да замени терапията. 

Съвременната психотерапия навлиза в ново измерение чрез присъствието на изкуствения интелект (AI) в ежедневието на хората. AI вече не е просто инструмент за организиране на задачи, обработка на информация или генериране на текст – той започва да присъства в психичното преживяване на клиентите и да влияе върху тяхното мислене, емоции и взаимоотношения. От юнгианска перспектива това поражда въпроси за съзнанието, несъзнаваното, трансфера и границите на терапевтичната отговорност.

Nicholas Toko (2023) описва AI като система, базирана на алгоритми и статистически модели, която имитира когнитивни функции на човешкия мозък – обработка на информация, прогнозиране и генериране на текст. Въпреки че AI може да изглежда убедителен и логичен, той не притежава истинско разбиране или осъзнатост. „Отговорите“ му са продукт на моделиране на вероятности въз основа на минали данни и взаимодействия. Mehrtens (2023) подчертава, че този впечатляващ „интелект“ лесно може да предизвика у клиентите доверие в достоверността на AI, дори когато информацията е неточна или изкривена.

От юнгианска гледна точка (Jung, 1927/1949), AI може да се разглежда като техническо его, което демонстрира ограничени функции на съзнанието, но без връзка с архетипната и колективната мъдрост на психиката. AI е по своята същност проекция на съзнателните и несъзнателните намерения на своите създатели. Това означава, че ограниченията, предразсъдъците и културните рамки на програмиращите се пренасят в AI, с последствия както за качеството на информацията, така и за психичното преживяване на клиентите.

Присъствието на AI в психичната реалност на клиента може да провокира различни реакции. Клиентите могат да идеализират AI, възприемайки го като всезнаещ съветник, което активира архетипни структури, свързани с мъдростта, вътрешния водач или анимус/анима. В други случаи неточностите на AI могат да предизвикат разочарование или съмнение. Трансферът често се проектира върху AI – той става обект на положителни или отрицателни емоции. Терапевтът също реагира: AI може да улеснява систематизацията на материали и разпознаването на повторяеми мотиви, но присъствието му поражда тревога относно загубата на човешката преценка и автономността на терапевта.

Jung описва психиката като двойствена система: съзнание и несъзнавано (лично и колективно). Съзнанието ориентира индивида в ежедневието чрез рационални и адаптивни решения, докато колективното несъзнавано предоставя архетипна мъдрост, която компенсира едностранчивостта на его-то. AI демонстрира някои функции на рационалното его, но липсва способността за компенсиране на едностранчивостта, интеграция на архетипни структури и връзка със Self – ключови компоненти за процеса на индивидуация. Mehrtens (2023) добавя, че AI може да се разглежда като инструмент на трансфер, но не може да участва в динамиката между его и Сянка, нито да реализира компенсаторни механизми. По този начин AI отразява и подсилва несъзнаваните тенденции на човека, но не притежава собствена автономна психична интеграция.

От моята перспектива, AI функционира като архетипно огледало. Той може да отразява стабилни базисни его функции и да предоставя стратегии за организация на ежедневието – режими за хранене, тренировки, планиране. AI може да подхранва и активира психичния живот, като дава възможност за обогатяване на мечтите и образите в нас.

В същото време AI лесно може да се превърне в стратегия за избягване, засилвайки психичните защити, които човек е изградил, за да се предпази от болка или страдание в миналото. Тези механизми често са били ефективни в определени ситуации преди години, но днес могат да ни кара да действаме по начини, които вече не са адекватни или полезни в настоящия момент. Вместо да подкрепя развитието и разширяването на съзнанието, AI може да „закрепи“ тези защитни модели, като ни дава усещане за контрол и сигурност, без реално да провокира промяна.

Това е ключовият проблем: AI е полезен за поддържане на психичната нагласа, може да мотивира и подпомага, но остава на нивото на запазване на състоянието ни. Той се влияе силно от нас: от начина, по който комуникираме с него, от историята на контактите ни и от собствената ни способност за критичност и рефлексия. AI може да бъде интерактивна книга за самопомощ – обогатява мисленето, предлага техники за регулация и интерпретации на сънища. Но не може да създаде истински психотерапевтичен процес, който поражда трансформация.

За да се промени емоционалната нагласа или моделът на поведение, човек се нуждае от връзка с друг човек, който да оживи преживяванията, да превърне неизказаното в думи и да помогне да се видят скритите парчета от собствената история. Зрялата емоционална регулация не се постига чрез показване пред другите, че „не ни пука“, а чрез сърегулация и учене да се стои с емоциите – да се преживяват, разбират и интегрират. Този човешки контакт, който възстановява психичния баланс, не може да бъде заменен от AI.

AI може да обогатява и подпомага, но истинският терапевтичен процес изисква човешка връзка, взаимодействие и способност за трансформация, което води естествено към темата за терапията като път за себеразвитие и осъзнаване.

Бойко Ценков

Използвана литература

• Jung, C. G. (1927/1949). The Relations Between the Ego and the Unconscious. Collected Works, Vol. 7. Princeton University Press.

• Jung, C. G. (1951). Aion: Researches into the Phenomenology of the Self. Collected Works, Vol. 9, Part II. Princeton University Press.

• Jung, C. G. (1964). Man and His Symbols. Doubleday.

• Mehrtens, T. (2023). Artificial Intelligence, Projection and Transference: Clinical and Ethical Reflections.

• Toko, N. (2023). Artificial Intelligence and the Illusion of Understanding.

• Bion, W. R. (1962). Learning from Experience. Heinemann.

• Schore, A. N. (2012). The Science of the Art of Psychotherapy. W. W. Norton & Company.

• Siegel, D. J. (2012). The Developing Mind. Guilford Press.