8. ПОТЕНЦИАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО: ЯВЛЕНИЯТА НА ПРЕХОДА
Тук искам да въведа едно изложение на идеите на Уиникът за културата. Може да се спори, че обсъждането на неговите идеи за преходното пространство и явленията на прехода принадлежат към втора глава, в която изследвам психоаналитичните идеи за културата. Наистина, аз включих там кратко обсъждане на неговите идеи. Но в тази глава искам да им се насладя малко по-дълго отчасти защото мисля, че са чудесни, и отчасти защото искам още малко да се спра на темата на трета глава – идеята за самото психично пространство. Намирам, че начинът по който Уиникът пише за тези неща е много подходящ за размишление: добра храна за размисъл. Те са пример за това, което защитават: предлагат пространство за размисъл.
Не съм сигурен защо това е така. Моите приятели клайнианци ги нападат сурово. Спомням си един прочут клайниански аналитик и преподавател да казва доста сърдито: “Няма явления на прехода, има само първични обектни отношения, които са се провалили.” Приемам, че той е имал предвид, че използването на обекти като одеала, плюшени мечета, палец или килимче в края на краищата не е конструктивен път от почти пълната зависимост от присъствието на майката към относителната независимост на бебето, а са белег на проваал в развитието, който води до – да се надяваме временен – фетишизъм. Освен това има и философски въпрос: за клайнианците психоанализата се отнася единствено до вътрешните обекти. Самата идея за нещо, което е отчасти вътрешно, отчасти външно или за област или трети свят между вътрешното и външното, за тях е сантиментално мислене. И все пак, усещането за нещо преходно е точно това, което чувствам, когато седя в театър, слушам музика, чета, наблюдавам залеза. Не мога да кажа къде свършват надеждите, мечтите и копнежите и къде започва това, което поемам в себе си от преживяването. Съществува преливане, сходство, размиване на границите. Аз съм в театъра на ума си и в културното преживяване – всичко това едновременно, както в песента на Нанси Грифит “Матине за един долар”.
Освен това, има значителна разлика между идеите на Уиникът и Клайн за творчеството и културата в тона и в атмосферата. Казано просто, Уиникът се отнася към културните явления като към нещо положително и конструктивно, което се случва в репаративното пространство, поправя или запълва някакво отсъствие или липса. Клайнианците се отнасят към културата и творчеството като към форма на изкупление, репарация от страна на незрялото детско аз. Тази репарация е опит да се възстанови поражението, причинено от фантазираната атака над майката, която е отмъщение за усещането, че отсъствието на майката само по себе си е било изоставяне, което се преживява като преследване. Отсъствието е форма на гладуване, а гладът измъчва.
Един начин да направим разликата още по-пълна е като кажем, че последователите на Уиникът се учат да се грижат за себе си като запълват пространството, създадено от преднамереното, любящо и контролирано изоставяне от майката. Докато репарацията в смисъла, който влагат в нея клайнианците, прилича по-скоро на военните репарации, където силите от ранното детство са предумишлено деструктивни както видяхме в предходните глави, в частност при феномените на расизма и в случая, когато Хелън Келър е доволна, след като е счупила куклата си, последвано от опита отново да я поправи, след като е влязла в сферата на символизма и културата (рр. @). За един последовател на Уиникът културното пространство е топло и любящо, то е осъществяване. За един клейнианец то е движение от фрагментирания, преследван свят на частичните обекти на параноидно-шизоидната позиция, през репарация, към цялостния обект, депресивната позиция, където са характерни чувства на отговорност и загриженост за другите. Настроението е по-скоро на облекчение, отколкото на цялостност. За сега искам да поставя тези проблеми на заден план и да изследвам идеите на Уиникът сами за себе си. Въпреки че най-общо клоня към идеите на Клайн, намирам схващанията на Уиникът за преходното пространство толкова привлекателни, че искам да ги държа пред очите ни с надеждата да се окаже, че някакъв съюз между тях е възможен.
Смея да кажа, че тази кратка глава ще разчупи както потока, така и духа на моите аргументи. Така да бъде. Аз зная, че това е важно, докато в същото време не мога да го интегрирам с това, което казвам за отрицателните страни на нашата дълбока природа. В процеса на писане на тази книга имах нарастващото усещане, че поставям на определено място в психоаналитичната литература три основни характеристики на човешката природа – психотичната тревожност, проективната идентификация и преходните обекти и явления. Изкушавам се да ги нарека трите фундаментални частици на човешката природа, но искам да избегна сциентисткия авторитет, освен в най-свободен, метафоричен смисъл. Ако за момент последваме тази реторика, чувствам се като онзи учен, който е определил местоположението на елементите, но все още не знае много за това каква е тяхната химия, как се съчетават и как си взаимодействат те. Казано по-хуманистично, не съм уверен как пасват те към историите на хората, но съм удовлетворен от това, че те са основни. Нещо повече, чувствам силно, че начинът, по който клайнианците вирват носовете си пред идеите на Уиникът е грешка. Тяхната психология е силна реакция на неофройдистката склонност да се придава твърде малка тежест на разрушителността на човека, но те имат твърде малко разбиране за това как и защо хората са конструктивни, любящи и съзидателни. Докато преработвах тази книга, изследвах тези въпроси в разговор с един особено сериозен клайниански аналитик, който каза, че репарацията просто не е достатъчна, за да обясни цялата култура. Нужно е нещо повече, нещо игриво и празнично. Той тъгуваше от доктринерското нежелание на клайнианската върхушка да направи място на тази идея.
Мисля, че е честно да кажа, че в момента Уиникът е най-известният психоаналитик в света. Популярните му книге и есета продължават да се печатат в относително евтини издания с меки корици, докато творбите му за професионалисти се продават в постоянни количества. Предаванията му за майки, родители, учители, са напълно достъпни. Книгата, която написа, в която развива оригиналното (1951) есе за преходните обекти и явленията на прехода, “Игра и реалност” претърпя пет издания между 1971 и 1985г.
Идеята, изложена в тази книга е най-известната от неговите идеи и е изключително и интуитивно привлекателна. Тя е, че повечето бебета имат обект, който те настояват да бъде с тях за период от няколко месеца или години. Обикновено това е килимче, биберон, малко одеало, любима кукла или плюшено мече. Във “Фастъците” на Шулц той се нарича “безопасното одеало” на Линус и той винаги го влачи подире си точно така, както Кристофър Робин влачи Мечо Пух, бум, бум, по стълбите. Ако този обект не може да бъде намерен, когато семейството излиза навън за деня, незабавно настъпва криза. Детето не може да живее без него. Той не бива да бъде измиван или променян, дори ако овехтее. Трябва да се позволи на детето да го изостави във време, когато то реши и по свой собствен начин. За него не се скърби; той се изоставя, “захвърлен в склада за непотребни, полу-забравени вещи, в дъното на чекмеджето или в задната част на раклата за играчки” (Winnicott, 1989, p. 56). Трябва да добавя, че не е необходимо “обектът” да бъде вещ. Той може да е песен, края на пердето, самата майка, образ в ума. И все пак, след като направих това уточнение, аз ще развия идеята от гледна точка на материалните обекти.
Опитът ми показва, че всеки, който за пръв път чува идеята за преходните обекти, веднага разпознава явлението в своя собствен опит или в този на своите деца. Уиникът се придвижва по-нататък от това повествователно описание и твърди нещо повече. Той разглежда това като фундаментален елемент на културата, път към света на играта, творчеството, включително изкуствата, религията и науката. Способността на детето да обитава това царство е Sine qua non, за да бъде член на цивилизованата човешка раса. Това е ритуала на преход за преминаване в света на символизма и културата.
Преходният обект не е първият обект, но той е първото притежание. Това означава, че той не е вътрешен обект в смисъла на Клайн, който е идея (Winnicott, 1951, pp. 231, 237) и изцяло въпрос на вътрешния свят (Winnicott, 1989, p. 58). Той е първото “не-аз” (Davis and Wallbridge, 1981, p. 69). Той представлява гърдата и е символичен частичен обект (Winnicott, 1951, pp. 231, 233). Психичното пространство, което заема не е нито субективно, нито обективно, а носи белезите и на двете (р. 231). Той се развива в пространството “което е междинно между съня и действителността, това, което се нарича културен живот” (Winnicott, 1965, p. 150). Културният живот е еквивалентът, който имат възрастните за явленията на прехода от детството, където общуването не е нито субективно, нито обективно (Winnicott, 1965, p. 184).
Именно това качество на културния живот като нещо, което заема пространството между субективното и обективното аз намирам за особено привлекателно в мисленето на Уиникът.
Клайнианците придават на човека много богат вътрешен свят с цената на външния свят и допускат малко или нищо помежду двата. По подобен начин, в традиционната епистемология човек се учи да мисли за разделителна линия между субект и обект, но – както видухме в четвърта глава, в случая с интерперсоналното възприятие и общуването – този модел е твърде прост. Това, което съществува между субект и обект в някакъв смисъл е една зона и, в някакъв смисъл, пропусклива граница с постоянно движение в двете посоки, като често обектите са множествено представени.
Уиникът казва, че в допълнение на вътрешния свят и външната реалност “съществува третата част от живота на човешкото същество, част която не можем да пренебрегнем, една междинна зона на преживяване, за което допринасят както вътрешната действителност, така и външният живот. Това е област, към която не се отправя предизвикателство, тъй като от нейно име не се предявяват претенции освен, че тя ще съществува като място за отдих за индивида, който е ангажиран в постоянната задача на човека да държи вътрешната и външната реалност отделени, и въпреки това взаимосвързани” (1951, p. 230). Може да се окаже, че тази трета област е културният живот на индивида” (1989, р. 57).
Важно е, че това е област или пространство. Това не е рязкото поддържане на границите, известно като проверка на реалността. То е междинно: “илюзия, това, което е позволено на бебето и което в живота на възрастния е присъщо на изкуството и религията” (ibid.). Той признава, че “бебетата, децата и възрастните поемат външната реалност вътре като одежди за техните мечти и се проектират във външни обекти и хора, и обогатяват външната реалност чрез творческото си възприятие” (1989, р. 57). Но той има предвид нещо повече от вътрешния свят, външната реалност и връзката между тях: “Но аз мисля, че ние наистина откриваме една трета област, една област от живота, която съответства на явленията на прехода при бебето и която всъщност произлиза от тях. Дотолкова доколкото бебето не е постигнало явленията на прехода, аз мисля, че приемането на символи е несъвършено, а културният живот обеднява” (ibid.).
Това, което започва като първото притежание на детето, се разширява не само до “игра и артистично творчество, и признание, и религиозно чувство”, и сънуване, а също и до “фетишизъм, лъжа и кражба, произхода на загубата и чувството на обич, зависимостта от наркотици, талисмана на обсесивните ритуали и т.н.” (Davis and Wallbridge, 1981, p. 72). Има пряко развитие от най-ранните явления на прехода до играта, до споделената игра и от това до културния опит (р. 73). За Уиникът този процес е централен за ролята на майката да насърчава развитието на детето. Най-напред тя трябва да позволи на бебето “илюзията, че нейната гърда е част от бебето. Така сякаш тя е под магически контрол. В края на краищата, задачата на майката е постепенно да разочарова бебето, но тя няма надеждата да успее, освен ако в началото е могла да предостави достатъчно възможност за илюзия” (Winnicott, 1951, p. 238). (Един клайнианец би възразил срещу идеята, че гърдата изобщо се разглежда като нещо друго, освен като обект или частичен обект.)
Сега ще цитирам подробно неговото оригинално, силно евокативно изявление: “Добре известно е, че веднага след като се родят, бебетата се склонни да използват юмруците си, пръстите, палците за стимулиране на оралната еротична зона, за удовлетворяване на нагоните в тази зона, а също и за тихо уединение. Освен това е добре известно, че след няколко месеца бебетата и от двата пола започват да обичат да играят с кукли и че повечето майки позволяват на бебетата си да имат някакъв специален обект и очакват от тях да се пристрастят към такива обекти” (1951, р. 229).
Може да се открие широко разнообразие в последователността от събития, която започва с дейности на новороденото бебе от типа юмрук-в-устата и в края на краищата води до привързване към мече, кукла или мека играчка или към твърда играчка… Аз въведох понятията “преходен обект” и “явления на прехода” за обозначаване на междинната област на опита между палеца и плюшеното мече, между оралния еротизъм и истинското обектно отношения, между първичната творческа дейност и проекцията на това, което вече е било интроектирано, между първичната неосъзнатост на това, че на някого се задължен и признаването, че си задължен (“Кажи: та!”)” (рр. 229-30).
След това той говори за развитието от това да играеш с ръцете и устните си до свързването с част от чаршафите, одеалото или парченце плат, който детето суче или гали. Той продължава: “Може да се предполага, че мисленето или фантазирането става свързано с тези функционални преживявания.”
“Всички тези неща аз наричам явления на прехода. Освен това от всичко това (ако изследваме което и да е бебе) може да възникне някоя вещ или явление – може би кичури вълна или ъгъла на одеалото или пухения юрган, дума или звук, или някакъв маниер, който става жизнено важен за бебето и се използва по времето, когато то ляга да спи и е защита срещу тревожността, особено срещу тревожността от депресивен тип. Може би бебето е намерило и използвало някой мек обект или покривката на креватчето и тогава това се превръща в нещо, което аз наричам преходен обект. Този обект продължава да бъде важен. Родителите започват да узнават стойността му и го носят със себе си, когато пътуват. Майката позволява той да се измърси и дори да започне да мирише, знаейки, че ако го измие тя ще наруши континуитета в преживяването на бебето, прекъсване, което може да разруши значението и стойността, която обектът има за детето.
Той предполага, че използването на подобни обекти може да започне по всяко време между четири и дванадесет месеца, като целенасочено остава място за вариране.
“Моделите, положени в ранното детство могат да упорстват през детството така, че първоначалният мек обект да продължи да бъде абсолютно необходим по време на лягане, по време на самота или когато детето е застрашено от тъжно настроение. Ако детето е здраво, все пак има постепенно разширяване на обхвата на интереса и в края на краищата разширеният обхват се поддържа дори и когато депресивната тревожност е близо. Потребността от специфичен обект или поведенчески модел, който е започнал в една много ранна дата може да се ползва повторно в по-късна възраст, когато човек е заплашен от лишения.” (р. 232).
Резултатът от отношението на детето с този обект е, че “Неговата съдба е постепенно да му бъде позволено да се декатектира, така че в хода на годините той не толкова се забравя, колкото бива изпратен в склада за ненужни вещи. Под това имам предвид, че в състояние на здраве преходният обект не “отива вътре”, нито пък чувството към него по необходимост подлежи на изтласкване. Той не се забравя и по него не се скърби. Той губи значението си и това е така, защото явленията на прехода се разсейват, разпростират се над цялата междинна територия между “вътрешната психична реалност” и “външния свят така, както той се възприема споделено, т.е. над цялото поле на културата.” (р. 223).
Уиникът добавя, “според моето предложение, терминът преходен обект отваря пространство за процеса на това да станеш способен да приемаш различието и подобието. Аз мисля, че е полезно да има термин за корена на символизма във времето, термин, който описва пътешествието на детето от чисто субективното към обективността; струва ми се, че преходният обект (парче одеало и т.н.) е това, което виждаме от пътешествието на напредък към преживяването” (рр. 233-4).
В заключение, той казва, “Преходните обекти и явленията на прехода принадлежат към областта наа илюзиите, която стои в основата на появата на преживяването… Тази междинна област на преживяването, към която не се отправя предизвикателство по отношение на това, че тя принадлежи към вътрешната или външната (споделена) реалност, съставлява по-голямата част от преживяването на бебето и се запазва през целия живот в интензивното преживяване, което принадлежи на изкуството и религията и на надарения с богато въображение живот на творческата и научната работа” (р. 242).
В това и в едно друго есе, върху “Психозите и грижата за децата” (1952), свързано с това Уиникът представя диаграми, които илюстрират придвижването от илюзията към преходния обект и епистемологичното пространство, заето от преходните обекти и явленията на прехода [illustrations, 1952, figs 13,14,19,20, pp. 224, 240].
По мое мнение, линиите, които той прокарва между субективното, преходното и обективното трябва да бъдат пунктирни, за да обозначат тяхната пропускливост, като клетъчна мембрана, през която се движат избирателно напред-назад всички видове метаболити.
Размишлявайки над идеите на Уиникът е важно да ги разграничим от фетишизма, при който един обект замества по перверзен начин подходящия обект. Критиците твърдят, че той описва фетишизъм, но отговорът се съдържа в процеса на предаване на преходния обект в склада с ненужните вещи и разтварянето на трайното преходно пространство на третия свят – пространство за игра, творчески символизъм и култура. Истинският фетишизъм е по-ригиден и не е вероятно да отмре без лечение или без да бъде заменен с друг симптом. Мисля, че нито един друг аналитик не е предложил нещо, което да се доближава до богатстовто на описанието, дадено от Уиникът за културното пространство и неговите трайни връзки с ранните детски процеси.
Освен това, аз мисля, че пространството, което се разкрива не изключва възможността за други преходни обекти в латентния период, юношеството и зрялата възраст (вж. Kahne, 1967). Под това имам предвид, че след като е изоставил одеалцето, куклата или плюшеното мече, човек все още не може да придава подобно значение на други обекти с по-малка степен на пристрастие. Сетивното, успокоително качество и чувството за нещо, което е любимо и към което човек се обръща, когато е в опасност от депресивна тревожност, е приложимо към всички специални неща. Списъкът на всеки ще бъде различен, но за много юноши сега уокмъните имат това качество, което имат портативните компютърни игри за децата преди тийнейджърска възраст и компютрите за възрастните поклонници, независимо дали те са просто ентусиазирани потребители или напълно посветени “хакери”. Същото може да се каже за планинските бегачи, луксозните скейтбордове, скъпите тренажори, някои модни тенденции в облеклото – потници и шорти Чемпиън и обувки Тимбърленд в случая с моите деца.
Рекламната индустрия предполага да се влезе в досег с тази област от потребности и удобство и може чудесно да преуспее с джинси, масла, парфюми, масло за баня и кремове, шампоани и кондиционери. Мисля, че разцъфтяването на явлението “Магазин за тялото” и потребността от аптеки, подобни на Буутс, които се стараят да ги надминат (като всичките им магазини са преработен и под знамето “грижа за здравето и красотата”) могат да бъдат разбрани само ако на тях се гледа в смисъла на предоставяне на преходно удовлетворение. Рекламите на коли и мотори извиква същото качество на лукс и удобство. Това е особено вярно за спортните коли и за моторите. Сетивното качество на продуктите на Браун (блестящ черен метал) и някои видове бира, ром и бърбън извиква удовлетворението от преходната реалност, както и млечният шоколад Кадбъри (или така казват рекламите). За мен много от преживяванията, които ми носят най-голямо удовлетворение идват от любимата музика, пусната на домашния ми стерео-касетофон или на този в колата, където човек се къпе в напълно обгръщащия го звук. Преживяването е както успокояващо, така и на екстаз, като завръщане към утробата, а някои музикални произведения, така както и някои филми или видеофилми, правят преживяването почти завладяващо успокоително.
Очевидно съвсем земни обекти могат да заемат преходната реалност ако те се преживяват по този начин от потребителя. Коженият личен органайзер – оригинален Филофакс или подобен преносим компютър – дава илюзията, че човек държи живота си под някакъв контрол. В моя случай той действа буквално като контейнер, преносим архив за всякакви парчета хартия, напомнящи бележки, адреси, телефонни номера, билети – които биха били на практика забутани, ако не беше този чудесен кожен куфар. Как имаче можем да обясним разпространението на такива продукти и абсурдните цени, които хората желаят да платят за неща, които в основата си са утилитарни предмети и някакви парчета хартия с пробити на тях дупки? Това е полезно, стилно и е метафора на опита човек да удържи в ума си всички задължения и възможности на един зает живот.
Мисля, че всички тези неща могат да функционират като безопасни одеала и плюшени мечета за възрастни. Освен това, мисля, че колкото повече сме лишавани от дълбоко удовлетворение в едно алиенирано общество, толкова повече се утешаваме с подобни неща. Не внушавам, че любимите дрехи, одежди, аксесоари или слушането на Осмата симфония на Малер или Емилой Харис и Уили Нелсън, който пее “Gulf Cost Highway” не са преживявания, които истински удовлетворяват душата. И все пак, предполагам, че ние се обръщаме все повече към такива преживявания като луксозните кремове за баня или джакузи, към обувките Гучи и златните верижки, може би като към доста тъжна компенсация за липсата на по-добро качество на обществото и обществените отношения. Иначе защо да се смеем глупаво на девиза: “Консумирам, следователно съществувам.”? (Повече внимание на тези проблеми съм обърнал в Young, 1989c).
Спомнете си чудесното описание на Мелцер, в което измеренията на ума са добавени, като се започва от къщата без вътрешност – свят на повърхностите, тънък като лист хартия, към трите измерения на пространството и към четвъртото измерение на развитието и на способността да се учиш от опита. Сега сме в състояние да изпълваме това пространство и този човешки живот – с какво? С работа, която има морална цел и с отношения на любов и загриженост? С много скъпи стоки и изобилие от химически вещества за добро и лошо настроение? С амбиция и положение? Със завист и омраза? Психичното пространство и преходната реалност не гарантират качеството на живот. Те предоставят само възможността. Третият свят на Уиникът е “потенциално пространство”; това, което човек ще направи от него е напълно непредвидимо. Това как човек ще използва обектите зависи от моралните качества, които тук не се разглеждат специално.
С идеите на Уиникът е направено много. Има голям сборник с есета, които покриват широк обхват от теми, “между реалност и фантазия” (Grolnick et al., 1978), провежда се и литературен дебат, който включва поне една остра (но според мен неубедителна) критика: “Преходните обекти: идеализацията на едно явление” (Brody, 1980).
Едно от най-интересните приложения на тази идея е едно есе на Андрю Грийн “Потенциалното пространство в психоанализата: обектът в неговата среда”, което наред с други интересни идеи, се отнася към психоаналитичното отношение като към преходно. Той казва: “Аналитичната техника е насочена към постигането на способност за игра с преходни обекти. Най-важната характеристика вече не е интерпретирането, а това да се даде възможност на субекта да преживее творчески опит с нова категория обекти.” (Green, 1978, p. 176). “Аналитичният обект не е нито вътрешен (за анализирания или за аналитика), нито външен (както за единия, така и за другия), а се разполага между двата. Така че той точно съответства на определението на Уиникът за преходен обект и на неговото местоположение в междинната зона на потенциалното пространство, пространството на “припокриване”, отграничено от аналитичния сетинг. Когато един пациент завършва анализата си, той не само е интернализирал аналитичното взаимодействие, но освен това може да отнесе със себе си потенциалното пространство, за да го пресъздаде във външния свят чрез културния опит, чрез сублимацията и, по-общо, чрез възможността за сдвояване или (нека по-скоро да кажем) чифтосване” (р. 180). В същия смисъл, Адам Филипс внушава, че една добра интерпретация, подобно на преходен обект, не може да бъде дадена на пациента; тя може само да бъде предложена и да бъде намерена за смислена (Philips, 1988, p. 115).
Биографът на Клайн съобщава, че докато написва “Преходни обекти и явления на прехода” през 1951 година, Уиникът се счита за клайнианец. Той го пише, за да бъде включен в класическия сборник на клайнианството “Нови насоки в психоанализата” (1955). Тя иска той да го преработи така, че да включва по-ясно нейните идеи, а той отказва. Колкото се отнася до Клайн, това е края на връзката им, въпреки че той остава предан на някои от нейните идеи, особено на депресивната позиция, като не се съгласява с нагона към смъртта, параноидно-шизоидната позиция и вродената завист (Grosskurth, 1985, pp. 397-8; cf. pp. 399-400).
Възгледът на Клайн е по-остър и непреклонен. Според него ние достигаме звездите през препятствия – ad astra per aspera – докато той страда от “доброкачественост”, според съпругата му Клеър (Grosskurth, 1985, p. 399). Творчеството му е оптимистично и не се увлича в неразрешима борба между доброто и лошото в човешкия дух. Той е склонен да говори за “качества” с доста неясни граници, докато тя уточнява ясни, отчетливи “позиции”, които на моменти осцилират. Неговото схващане за “достатъчно добрата майка” за нея е анатема. Дори един късен клайнианец ми каза презрително: “Какво е всичко това с истинските майки? Това не е психоанализата, която се занимава изцяло с вътрешните обекти.” Уиникът влага в обкръжението много повече и разглежда бебе-и-майка като единство.
В момента не мога да предложа посредничество или да отсъдя между обектните отношения на Клайн и тези на Уиникът. (Това дори е малка част от проблем, с който, изглежда никой не се е занимавал сериозно: колко много различни са били теориите на тримата основоположници на обектните отношения. Клайн например, разглежда вътрешните обекти като sine qua non, за да имаш ум, докато Феърбейрн разглежда всички вътрешни обекти като патологични). Аз искам да се придържам към идеята за пространството между вътрешния и външния свят. Радостен съм, че в по-голямата част от времето аз обитавам това пространство и не съм склонен да позволя високата оценка, която имам за клайнианската анализа да ме накара да го изоставя само защото това не е чисто клайнианство.
Клайнианските произведения за културата и естетиката ме поразяват с безценните си качества и си позволяват езотеризъм, с който ми е трудно да се свържа. Те не успяват да направят нещо, което мисля, че всяко описание на природата на човека (или на всяко нещо, ако се стигне до това) трябва да направи: да върне обратно на човек познатия опит, като хвърли върху него още светлина. Аз получавам изобилно обяснение за несъзнаваните фантазии и съм доволен, че ги имам. Но какво става с моя опит с музиката, филмите, изложбите? Ще продължа да се опитвам, но междувременно намирам идеята за преходното пространство достатъчно добра, за да продължа с нея. Радвам се да кажа, че по-широкото и задълбочено използване на идеите, които Уиникът има за културата стават все по-широкоразпространени. Те например, са очевидни в едно специално издание на “Психоаналитичен преглед”, озаглавено “Илюзия и култура: почитане на Уиникът”,което съдържа няколко есета, доближаващи е до моя обтвен прочит за плодотворността на неговите идеи за културата и епистемологията (Lerner, 1992). Идеите на Уиникът са били прилагани към литературата в една бирка под редакцията на Питър Рудницки (1993) и към филма в работата на Филис Крийли (1991). С нетърпение очаквам по-нататъшното развитие на идеите му и в края на краищата, подновяването на приятелските отношения между тях и клайнианската мисъл. Никола Уърлидж (1993) прави обещаващо начало по този проект.
Leave a comment